АТАНАС БУРОВ - РАЗНИ МИСЛИ

Тоя мъж много ме кефи, кви ги е писал и приказвал.

Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество - винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава.

На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото, като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него. Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.

Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари - това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин.

Политиката има свои закони. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици. Тя иска сурови мъже, с тежки юмруци. В политиката важна е маскировката, а не същността. Кой ти любява днес същността! Света го движат не политиците, а парите. Политиците са били само щурманите на параходите. Параход без платна, без вятър, без пара, без бензин не върви. Това са парите.

Хората, които трябва да осъществяват хубавата идея, се покваряват само за половин година. И най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето. Знаменосец става не човекът, който крои дълбоки планове и мънка, когато говори, а който решава бързо, смело и говори сладко.

- Господин Буров, кога за последен път опознахте българина, като човек, като работник, като селянин?
- Оригинален въпрос. Да, ще ти кажа, господин Памукчиев. Това стана на 4 септември 1944 година.
- Как стана това?
- Бях вече на власт - министър без портфейл в кабинета на онова говедо Константин Муравиев. Мои колеги бяха Никола Мушанов - демократ и Димитър Гичев - земеделец.
Рано сутринта, в шест часа, колата дойде да ме вземе от къщи. Бях решил да ида в Радомир, при сина си. Той служеше там. Исках да се отбия пътьом в Перник - да видя града и работниците. Да поговоря с инженер Радославов, мой познат и приятел, директор на мината. Те се гонеха с Колчев, министъра на железниците. Бяха врагове. Колчев и той бяха на нож. Всеки човек си има по един заклет враг, с когото е на нож. Аз бях на нож с професор Цанков, Радославов - с Колчев.

Там бяха замесени и жените им. Жената на Радославов бе най-хубавата жена на света. Не на София. Тя остана вдовица, но си остана хубава жена. Вдовицата или се разхубавява след смъртта на мъжа си или се разваля. Тази, обаче, запази красотата си и се отдаде на един доктор, придворен лекар. Но това не е интересно.

Питате ме кога за последен път съм опознал българина, българката? Да, там в Перник. В шест часа аз седнах в колата си и заминах за Перник. Ей го къде е - на 30 километра. Пристигнахме там около шест и половина часа и аз спрях в центъра, където бе "Каса Миньор", при черквицата, срещу дирекцията на мината. Никой не ме познаваше там, освен директорът на мината. Аз слязох от колата и тръгнах да разглеждам града, като започнах от
„инженерските жилища". Намират се зад самата минна дирекция. По на един етаж са, забити в земята. Стари. Грозни. Олющени.

В тях живееха техници, инженери. Две жени се биеха, други се караха. Една майка скубеше щир и треволяк в градината, а детенцето й хранеше една коза и едно прасе до тях. Беднотия. Бях облечен просто, като прост чиновник. Нарочно се облякох така, за да мога да се смеся с народа, да говоря с народа.

Перник бе доста оживен по това време. Работниците вече бяха излезли. Градът изглеждаше като заразен от чума. Хората черни, мършави, небръснати. Миньорите, понесли по едно пънче от рудника, отиваха към кръчмите. Градът бe наполовина кръчми, наполовина бордеи, които се даваха под наем.
Изведнъж гледам един познат - Петър Денков Тонев от София. Беше мой приятел, мой търговски осведомител, сега на работа в Перник. Той бе с очила, като Кимон Георгиев, едноок. Бе пострадал като Кимон през войната, при Дойран. Спря ме той и ме попита: “ Какво търсите тука, господин Буров?" „Квартира за сина си - казах аз. - Син ми е минен инженер и ще идва на работа в Перник". Тогава той каза: „Ще дойде у дома. Имаме една стая - ще го приемем. Елате да пием по едно кафе."

Аз приех. И отидохме в дома му, който бе откъм западната страна на минната дирекция в едно
държавно жилище. Това бе беднотия. Това бе мърсотия. По коридора - динени кори и семки, чепки от грозде, размазан пъпеш. Воня. Имах чувството, чe влизам в кочина. А тоя човек бе някога фин човек. Но се бе превърнал в свиня, в животно. Въведе ме в една стая, където жена му - чорлава и мръсна, с голяма уста се прозяваше. Тя даже не се загърна като ме видя - бе по бяла блуза, току-що станала от леглото. Вонеше на чесън, на спарено.

Заведе ме Петър в кухнята, седнах на един стол, посипан със ситни слънчогледови люспи. Даже не ги измете, даже не ги махна. Аз седнах на тях, отвратен и ужасен от видяното. Петър бе учил в Свищовската търговска гимназия. Бе работил в банката, но се бе изоставил и пропил. Аз не знаех това. Каза ми го жена му, която дойде при нас и започна да ни вари кафе. Оригваше се, сумтеше, мърмореше и ме оглеждаше накриво.

Помолих Петър да не казва кой съм. Жената наби едно от внучетата си, което дойде да пие вода в кухнята, седна и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ужасно. Отвратително зрелище. Устата й, както казах, господин Памукчиев, бе голяма, ужасна, с развалени, полуизвадени зъби. Петър седна по-близо до мене и ми каза, че миньорите се бунтуват, че искат да си отиват. Те бяха граждански мобилизирани - трябваше да работят там по задължение до края на войната. Без право на отпуск, без право на напущане, без техните права и привилегии - униформи, подсилена храна.
С една дума, третирали ги като животни. И затова те се надигнали и не работели.

Аз попитах Петър какво мисли за директора, за минната управа. “ Крадци, хайдуци - каза ми той. Крадат като всички".
Това ме порази. Петър не лъжеше. Той бе честен човек, но занемарен, смазан, изоставен от живота.
Бe счетоводител в мината. По-точно, в минната дирекция и знаеше батаците им.
Представи ми мината в по-жалко състояние отколкото би могъл да си го помисли някой. Германците, които експлоатирали мината, грабели. Грабели и не разработвали нови галерии, нови минни полета. Просто изгрeбвали това, което може да се изгребе и пет пари не давали за нищо. Никакви машини, никакви подобрения. Храната ужасна. Глад, глад.
„Миньорите - каза ми Петър - са оскотяли. Те са селяни и все още търпят, работят. Защото на село са работили още по-тежка работа. Но искат да си отидат по селата. И ако не ги задържа законът за гражданската мобилизация, ще избягат до един "

Аз не изтраях. Станах, благодарих на жената и излязох. Тръгнах из Перник пеша. Взирах се в къщите, в некролозите и ги четях. Тъга, омерзение, обедняване поголовно. Улиците в мърсотии и кал. Перник, това не е град. Това е някакво сборище. На коптори, мизерни, жалки къщи. Град без планировка и ред... Отидох при инженер Радославов, в дома му.

Това бе рай. Разкош. Жена му бе там - чиста, бяла, току-що излязла от банята. На масата имаше чай, кафе, масло, мляко, кашкавал, шунка, бутилка с жълт нектар от кайсии. Освен това - слугинче, младичко момиче, на 15-16 години. Масата - със снежно бяла покривка. Госпожа Радославова се засмя.
- Министър на гости. Каква изненада.
Целунах й ръка, огледах я. Циците й - ах, де такива цици, господин Памукчиев. Идеше ми да ги сграбя, да ги схрускам. Тя ги бе разголила нарочно, да се проветряват. Не се стесняваше от мене. Аз я познавах отдавна, като жена и като метреса. Това бе наистина прекрасна жена. Но вече чужда жена. Нещо ме опари. Аз си спомних коптора на Петър, жена му с голямата уста и бездната, която дели света на бедни и богати, на управници и подчинени.

Седнах на масата. Донесоха бекон, съвсем пресен, вкусен бекон и още бутилки с питие от кайсии. Пиеха кайсиев сок наместо вода. Бяха в най-хубавия апартамент на Перник - плащан от мината. Радославов временно заемаше две-три държавни служби, между които и директор на мини “ Перник". Той бe човек на две-три заплати, на две-три дружества, на две-три жени. Неговата - за хората, чуждите - за него. Той бе полов атлет, спортист, футболист, най-големият футболист на България. Седна при нас Радославов и взе да яде. Ама яде, набива, лапа. И млещи. Той, инженер Радославов, яде и млещи. Това ме ужаси.

Аз разбрах, че с каквито живееш - такъв и ставаш. Не бе повече от Петър. Бе станал лумпен, бе станал и той животно. Яде - пи, яде - пи, яде и дърдори глупости. Жена му ми намигаше тайно отстрани и се смееше. Аз разбрах - тя си бе същата, както преди. Тя живееше за себе си, а той - за нея и за себе си. Каза ми, че работникът-миньор, дошъл от село, си остава сто процента селянин. Спечели каквото спечели в мината и бяга на село да ги харчи - като крадец, като разбойник.

Нищо не му е мило в мината - ни кирката, ни лопатата, ни машината, ни конете, които влачат вагонетките. Не жали никого и нищо. Руши и влачи каквото докопа. Всеки миньор си режел по едно пънче от чамовите подпори и ги давал на кръчмарина за чаша вино. Влачи и носи на кръчмарите. В Перник пиянството е взело страхотни размери. Нищо не може да го спре - всеки миньор е потенциален пияница. Не се бръснат, не се чистят, не се перат. Работят по 8 часа на три смени и не милеят за нищо. Буквално това, което ми каза Петър, ми го каза и инженер Радославов. „Но така е и така ще бъде - Завърши той - от селянина става само селянин. Работник не става."

Аз се замислих дълбоко. Оставих кафето и го запитах как вижда нещата. Той ми отговори направо: „Русия ще дойде тук днес или утре. Тя е на Дунава. Няма да се спре. Ще дойде. Но да му мислят тези, които са грабили. Аз съм инженер. За мене все ще има някаква работа в някоя мина. Защото без инженери и без миньори не може." Похвали ме, че съм насочил сина си да учи минно инженерство в Германия, а не нещо друго. „Минният инженер - каза той - е дялан камък. Където и да го сложиш, все приляга и върши работа." Бе абсолютно уверен, че ще остане жив.

Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да му е добре.
Той да остане жив. Нero не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред - важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, любява майката на нацията, е-б-а-ва майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

Кефи ме ...