Почина писателят Дончо Цончев

by fluid Съб 24 Юли 2010, 16:36

Почина известният български белетрист, автор на разкази, новели и повести, драми и сценарии за филми Дончо Цончев.
Той издъхна само пет дни преди да навърши 77 г., а беше подготвил нова книга за рождения си ден. Премиерата на "Красивата версия" бе насрочена за 27 юли в НДК.
Дончо Цончев е роден в гр. Левски на 27 юли 1933 г.
На младини творецът е работил като геолог и зидар в Родопите и
Странджа, а преди да започне кариерата си в печата, е изкарвал
прехраната си и като учител в София.
Цончев е геолог по образование, с диплома от Софийския
университет, но пише, откакто се помни. Неговата проза е посветена на
природата, животните и децата.
"Роман на колелета", трилогията "Жълтата къща", "Синорът на живите", "Почти любовна история", "Мъже без вратовръзки" и много други са заглавията, които остави след себе си.
Лека му пръст!

by fluid Съб 24 Юли 2010, 16:51

"...След малко мълчание Гатьо изпсува тихо и почти замечтано - безадресно, в бъдеще време, множествено число.
След още малко мълчание (мършаво и космато) Иван повтори псувнята - безадресно, в минало свършено, множествено число.
Беше три часът следобед. Извечното идилично спокойствие витаеше над
малкото балканско селце - извечен божи баланс на извечната, мъжествена,
тукашна мъка.
Към пет Гатьо пое по Зайково дере, нагоре. Пушката му беше надве, под шубата.
Към пет и десет Иван пое по Вълчидол, нагоре. Пушката му беше в ръката -
той живееше в крайната къща и гората опираше до дувара му.
Сърните в този балкан пиеха вода по едно и също време, на едно и също
място - от памтивека. Мъжете в този балкан знаеха това от деца, както и
още много неща за земята си, или по-скоро се раждаха с познанията,
събирани от бащите и дедите им - от памтивек. Промени настъпваха
естествено, но никога не траеха дълго. Например сърните преди
петнайсетина години почти бяха изчезнали. След това докараха отнякъде
други. Известно време те се лутаха навсякъде, но постепенно установиха
пак същите места за водопоя, за пашата и за ятаците. Някакъв ред
съществуваше тука - железен като законите на поникването, умирането,
любовта и надеждата.
Гатьо се огледа да разбере кое време е и реши, че може да изпуши една
цигара. Тук, докато не е наближил мястото. Той знаеше отлично, че
влажните ноздри на тези красиви животни улавят острия мирис от двеста и
петдесет метра и никак не го обичат (извечният вик на кръвта им да бягат
далече от него), но и тютюнът му трябваше много - да окади някак и да
приспи за момент вътрешната тревога. Сглоби пушката, седна и запали
цигарата. Щеше да обиколи отгоре, да одъвче по пътя два стръка див
джоджен - нека животното да го чака откъм страната на миризмата.
Иван беше избързал по стръмния и всъщност много удобен път на вълците -
седна на коренака на един габър и като се вгледа към мястото, където
двете деренца се събираха, чу ударите на сърцето си. Не му беше сефте
тук да поседне. Историята се повтаряше като в театър. Мръква се. Идва
сърната, наострила уши. Ослушва се, оглежда се, души. Нищо особено.
Навежда се да пие от клокочещата кристална водица в краката си. Съвсем,
съвсем полека, безшумно, Иван вдига пушката. След изстрела оставя
пушката, изтичва и прерязва дългата шия, докато животното все още рита.
Помъква го из гъстото. Окачва го на някой клон на височината на главата
си (да не го стигат лисиците) и се връща при пушката. Мушва я в парцал,
който е навит около кръста му като пояс, и я шибва дълбоко в къпините.
Тръгва си сам, празен - пуши цигара. Това е. Когато заспят в селото, ще
дойде с чувала и ще прибере животното. Намерил го е - ако случайно,
случайно някой го спипа. А пушката ще чака там бездруго - в парцала и в
къпините - до другото мръкване. Това е.
Гатьо пусна угарката в шумата, без да я стъпче. Нямаше да запали гората -
влажно е. Нека дими. Нека вони. Да плаши сърните оттука, а той да отиде
отгоре. И тръгна. Освен песните на вечерните пилета чуваше само
дишането си. Ни съчка, ни звук от вървенето. Малко бе закъснял, но той
виждаше в тъмното като котка. Със силен тропот зад гърба му прибягнаха
двойка сърни. Докато се обърне, мярна мъжкаря във въздуха над дерето -
подобен на птица. Проследи шума от копитата, поклати глава и продължи,
без да бърза.
Иван чу тропота и се сниши до ствола на габъра. Сръндакът спря наблизо,
но не се виждаше от храстите. Остана там, неподвижен. След някое време
се чуха и стъпките на сърната - по-леки и меки. Но и тя спря в
гъсталака. Иван пое дълбоко дъх, пръстът му беше където трябва. Друг,
съвсем слаб шум го накара да се обърне наляво. Трета сърна пиеше от
дерето спокойно - цялата на открито, като мишена. Той започна веднага
бавното, майсторско обръщане на пушката вляво, но още не бе извъртял и
една педя, когато сърната рязко вдигна глава и буквално литна към
гъсталака.
Стъмваше се, както се стъмва в балкана - постепенно, а бързо. Гатьо чу
третия тропот, който утихна в гъстия подраст и обиколи, за да влезе и
той вътре. Знаеше, че са там. И трите. Вече подплашени, можеше и да не
излязат на откритото при водата. Тъкмо подплашени, щяха да останат в
гъстото, докато не го видят. Но за да го видят, значи и той да ги види. А
това беше достатъчно. Вървеше наистина като котка, пръстът - на
спусъка, опипваше всичко с очи и чакаше едната секунда. Повече не му
трябваше. Беше го-правил толкова пъти - от десет един не успяваше..."
Из "Куковден" на Дончо Цончев