Овцекоз

Овцекоз е словосъчетание от годините на българския "зрял социализъм" в края на 20 век. То определя по най-точен начин резултата от родното ни генетично инженерство - кръстоска между овца и козел с неясен пол, стерилна. Неговият дизайнер отдавна е покойник по възраст, а овцекозът по противоестественост на "дънната платка". От снимки в стари вестници гледа нещо необикновено: лукави, нахални очички, уши и перчем на объркан пръч, и благообразната муцунка на елитна овца. Текстът информира за първото натурално клониране в света и дългите усилия на колектива в съешаването и кръстоската, напук на природата. Тази приписка ни връща за миг към рухналите лъжемитове на изчезналото мъртво време, времето на овцекоза. За някои то все още си продължава и те упорито хленчат с нова приказка по медии и в културното пространтство. Тази за "Златния век на българската култура - 1944 - 1990 г.", щастливия и сигурен животец с евтин салам, гроздова ракийца и почивка с профсъюзна карта. Участниците очевидно бързат, фъфлят, затлъстяват и се променят физически. Снабдени с перуки, очила, лули и мустаци, те " младеят" в прилепнали тоалети и макияж, дебелооко и изкуствено радостни. Тази демодирана простотия компенсират с ритмични скандирания и пируети: "Бездуховността ни залива", "Българинът опростя", "Последните носители на културата", "Съвременното ни изкуство в продължителна криза", "Не си даваме азбуката" и т.н. Все същите "лъскачи" апокалиптично хленчат откъдето им падне, с амбициозната линия за трайно колективно наместване в културната ни история-по право и с връзки, както винаги. Агресивното "очертаване на територия" е към цялото най- далечно, по-скорошното, а защо не, сегашно и бъдеще време.

Разбираема, и по своему симпатична е личната борба за смисъл преди смъртта, след заслужената пенсия. Хора сме всичките, бързо забравяме това, което "не ни изнася" и заради спокойствието си лъжем, лъжем, че даже и за пари. Но без да усетим пропускаме очевидното, тихо насаждане на внушението, че времето е оправило всичко по естествен път, че лъжата е истина, очевидното не е същото...Така се обезмислят усилията на новото поколение в националната ни култура, а ние всички оставаме клиенти на същата одъртяла, безобразна, угоена лъжа.

Хубавата страна на този факт в медийното и културно пространство е свободата на изявата. Тя подтиква към размисъл и естествена преценка на събитията и тяхната връзка с най-близкото ни историческо минало. Поклонниците на овцекоза търсят дивиденти, и по възможност и печалба, а техните опоненти - истината. Естествен съюзник в този двустраннен процес е, обективния анализ на близкото наследство в културата, изкуството, и реабилитация на емигрантското творчество. Не простото припознаването на всички ощетени от режима и избрали да живеят извън Отечеството. Приемането на тяхното творчество като естествена, неразделна част от националната и духовна култура в цялото и многообразие. Всеки си е отредил място там, а времето ще посочи неговите постижения и принос...