Времето

Под дъжда, под студения дъжд
като луди през локвите тичат
един хубав, но възрастен мъж,
едно младо, но грозно момиче.
Всеки иска да вярва, че той
дъщеря си навярно прегръща,
но в очите му пламнал е зной,
и във нейните пламнал е също.
Тя го милваше с мокра ръка -
всяка бръчка в ръката й светна.
Той я вдигна - сякаш така
ще я носи до дните си сетни.
Боже, щедра десница вдигни,
остави ги до края и слепи!
Помежду им не слагай стени,
не посипвай душите им с пепел!
Накажи ме с най-страшния дъжд,
но в живота ми нека да тичат
един хубав, но възрастен мъж,
едно младо, но грозно момиче.

Оплакванията на зидаря

Гос’ине, хич не съм добре, та рекох да ви драсна
защо не съм на работа - че гледка съм ужасна
и цял съм син, та черен, а в лицето - пепеляв.
И пак късмет извадих, че съм жив. Но не и здрав!

Аз трябваше да смъкна малко тухли на земята,
че от петнайстия етаж как долу да ги мятам?
А майстора, келеш с келеш, ми рече да ги влача
на рамо чак до долу, все по стълбата! Обаче
реших - по тоя начин няма то да стане бързо.

Затуй един варел с въже там долу аз завързах
и горе го качих, но не зацепих аз, кретенът,
че пълен с тухли, той ще е по-тежичък от мене!
А после слязох долу и отвързах там въжето
и мигом изхвърчах нагоре аз като ракета!

Проклетият варел надолу падаше, когато
във въздуха се врязах в него - точно по средата!
Та, той ми счупи рамото и продължи да пада,
а аз в скрипеца горе пък нахаках си главата.

Едвам не си я счупих и увиснах, а варелът
разсипа се наполовина и… стана дебела!
Защото той олекна и по-тежкият бях аз.
Затуй надолу като камък полетях от раз!

И както цял се гърчех аз от болката зловеща,
във въздуха осъществих с варела нова среща.
Така се фраснах в него, че два зъба си избих
и цял охлузен и издран, надолу продължих.
Въжето стисках здраво все така, не се отказах!
И върху пръснатите долу тухли се размазах.

Та рекох си, от туй по-зле не може! Но съм цял!
Не можело по-зле ли? Нещо пак не бях познал…
Скрипецът горе дъното изби, и адски дъжд
от тухли върху мене се изсипа изведнъж.

Омазан в кръв, въжето пуснах аз - най-сетне сварих.
Варелът полетя и върху мене се стовари…
Ръка ми счупи. Три ребра. За малко да загина.
И днес не съм на работа - прощавайте, гос’ине.